Късметът на Бодкин

Видяна: 104 Препоръчана: 0 Рейтинг: 0 от 0 потребители Коментари: 0

от П.Г.Удхаус

Година публикувана: 2005
Резюме:
По лицето на младежа, седнал на терасата пред хотел "Манифик" в Кан, пропълзя изражение на потаен срам - смутеният израз на бито куче, който оповестява отдалече, че англичанин се кани да заговори на френски. Едно от нещата, които Гъртруд Бътъруик бе внушила всячески на Монти Бодкин при заминаването му на почивка на Ривиерата, беше непременно да упражнява френския си, а думата на Гъртруд тежеше като конституционен постулат. И затова сега, макар да знаеше, че ще го засърби носът, той изрече:
-Ъъъ, гарсон...
- Мосю?
- Ъъъ, гарсон, ескър-ву аве малко л'анкр е юн парче дьо папие за писма, ву саве, е юн анвелоп е юн плюм?
- Биен, мосю.*
Напрежението беше непосилно и Монти мина на майчиния си език.
- Искам да напиша писмо - поясни той.
И подобно на всички влюбени, страдащи от тенденцията да споделят романтичните си изживявания с цял свят, вероятно щеше да добави "до най-милото момиче на света", ако сервитьорът вече не се беше понесъл като обучено куче, за да се върне след няколко секунди с поръчката.
- Воала, сър - обяви сервитьорът. Беше сгоден за парижанка, която му бе внушила, че на Ривиерата трябва жив или мъртъв да упражнява английския си. - Мастилоу, песалька, хартии, плюк и малько попвателъна.
- О, мерси - отвърна Монти, доволен от тази оправност. -
Благодаря. Чудно.
- Шудно, мосю - потвърди сервитьорът.
Останал сам, Монти, без да губи време, разпростря хартията по масата, грабна писалката и я топна в мастилото. Дотук добре. И в този момент, както тъй често се случваше, когато започваше да пише на любимото момиче, настъпи сценична пауза. Спря, потънал в колебания как да започне.
Тази негова неподготвеност за воденето на кореспонденция винаги го дразнеше. Обожаваше Гъртруд Бътъруик както никой мъж не бе обожавал жена. Когато оставаше насаме с нея, обгърнал с ръка талията й, а главата й отпусната морно на рамото му, можеше да говори за любовта си красноречиво и охотно. Ала винаги изпитваше крайно необичайно затруднение как да започне да я излива на хартия. Завиждаше на мъже като братовчеда на Гъртруд Амброуз Тенисън. Амброуз беше белетрист и подобно писмо би му се сторило детска игра. Амброуз Тенисън вече щеше да е изписал задължителните осем листа и да облизва плика.
Все пак едно беше сигурно. Абсолютно и неотложно трябваше да изпрати нещо с днешната поща. Като се изключеха пощенските картички, последното писмо, което беше писал на Гъртруд, бе заминало точно преди седмица, когато й изпрати снимката си по бански костюм на Райската скала. А знаеше, че момичетата държат на тези неща.
Дъвчеше писалката, оглеждаше се за извор на вдъхновение и реши да се впусне в писмото с описание на пейзажа.

"Хотел "Манифик "
Кан
Франция
Мило мое запъртъче,
Пиша ти от терасата пред хотела. Денят е прекрасен. Морето е синьо..."

Спря, защото осъзна, че е пропуснал важен трик. Скъса листа и започна отново:

"Хотел "Манифик "
Кан
Франция
Безценно мое зайче.
Пиша ти от терасата пред хотела. Денят е прекрасен и страшно ми се иска да си тук с мен, защото ми липсваш непрестанно и ми става още по-гадно, като се сетя, че като се върна, ти ще си отпрашила за Америка и няма да те виждам цяла вечност. Проклет да съм, ако знам как ще избутам толкова време без теб.
Терасата е с изглед към крайбрежната улица. Викат й "Кроазет", макар че да пукна, ако знам защо. Тъпо име, но това е положението. Морето е синьо. Пясъкът - жълт. Из водата се мотаят няколко яхти. Вляво има две-три островчета, а вдясно - някакви планини."

Пак спря. Почувства, че колкото и да беше хубав пейзажът, той бе го изчерпал като забавно четиво. Ако продължеше в този дух, по-добре да й прати туристическия пътеводител. Сега се налагаше да вмъкне искрица човешки интерес. Малко от клюките, които момичетата обожават. Огледа се отново и повторно го осени вдъхновение.
На терасата току-що се беше появил дебел мъж, придружаван от стройно момиче. Познаваше го по външност и репутация - спокойно можеше да запълни половин страница във всяко писмо до всекиго. Айвър Луелин, президент на Филмова корпорация "Суперба-Луелин" от Холивуд.
Впусна се отново в писане.

"По това време на деня наоколо не се мяркат много хора, тъй като сутрин повечето от момчетата играят тенис или ходят в Антиб да се къпят. Но на хоризонта тъкмо изплува фигура, за която може и да си чувала -Айвър Луелин, филмовият тежкар.
Ако ли не си чувала, то поне си гледала доста от филмите му. Оня, дето го гледахме последния ден преди заминаването ми от Лондон, беше именно от неговите, казваше се... е, сега не мога да се сетя как се казваше, но имаше гангстери, а Лотос Блосъм играеше момичето, влюбено в младия журналист.
Паркира се на маса, недалеч от моята, и разговаря с една жена."

Монти отново спря. Препречете написаното и се запита дали все пак става за нещо. Клюкарската част я биваше, но не бъркаше ли с това задълбаване в мъртвото и погребано минало? Споменаването на Лотос Блосъм... Припомни си, че в цитирания случай нескритото му възхищение от госпожица Блосъм бе накарало Гъртруд да се поококори и бяха нужни две чаши чай и плато с пасти в "Риц", за да се укроти.
Въздъхна тихо и отново пренаписа писмото, като запази пейзажа, но пропусна човешкия интерес. После се усети, че би било много благородно и вероятно добре прието, ако за миг се спреше на баща й. Не го харесваше, смяташе го за дърт дръвник и невиждан инат, но има моменти, когато е политически правилно да надвиеш личните си предразсъдъци.

"Както си седя тук на припек, доста мисля за скъпия ти стар баща. Как е той? /Нали ще му кажеш, че съм питал за него?/ Надявам се, че не страда много от своя..."

Монти се облегна, замислен намръщено. Беше ударил на камък. Вече съжаляваше, че не остави скъпия стар татко на мира. Защото болестта, от която страдаше господин Бътъруик, беше болезният и мъчителен ишиас, а той не знаеше как се пише.

ISBN: 9545293438
Страници: 246
Формат: 20x13
Публикувана от: Колибри
Коментари: